Творецът, Който е Бог по природа, призовава човека да стане бог по благодат.
Въпросът за назначението на нашия живот е от първостепенна важност, тъй като засяга най-важния проблем за човека: целта на земното му съществуване. Ако човек заеме правилната позиция по този въпрос, ако осъзнае истинското си предназначение, тогава той е в състояние да посрещне адекватно обикновените ежедневни дела в своя живот, като взаимоотношенията му с ближните, неговото образование, професия, брак, раждане и отглеждане на деца. Но ако той не заеме правилната позиция по този основен проблем, то той ще претърпи неуспех и в другите цели на своя живот. Защото какъв смисъл могат да имат те, когато човешкият живот като цяло няма смисъл?
Още в първата глава на Св. Писание, когато свещенописателят казва, че Бог създаде човека „по Свой образ и подобие“, е разкрита целта на нашия живот. Ние се убеждаваме във великата любов на Троичния Бог към човека. Той не иска човек да бъде просто създание с известни дарования (charismata), известни способности, известно превъзходство над останалото творение, а иска той да бъде бог по благодат.
Човек външно изглежда просто биологично същество като другите живи създания, животните. Разбира се, човекът е животно, но според израза на св. Григорий Богослов „той е единственото създание, което се отличава от цялото творение, единственото, което е призвано да бъде бог.“ (Омилия върху Богоявление, MPG 36, 324, 13).
„По Свой образ“ се отнася към даровете, които Бог даде само на човека, за разлика от всички останали Негови създания, така че само той е икона на Бога. Тези дарове са: разум, съзнание, свободна воля (свобода), творчество, копнеж и жажда за абсолютното и за Бога, личностно самосъзнание и всичко, което поставя човека над останалото творение от живи създания и което го прави личност. С други думи, онова, което прави човека личност са даровете „по Божи образ“.
Надарен с „образа“, човек е призван да придобие „подобието“, да постигне обожение. Творецът, Който е Бог по природа, призовава човека да стане бог по благодат.
Бог надари човека с даровете „по Свой образ“, така че той да може да се възвиси, и чрез тях да се сподоби с подобие на своя Бог и Създател: да има не външна, морална връзка с Него, но лично единение със своя Творец.
Може би е твърде дръзко дори да говорим и мислим, че целта на нашия живот е да станем богове по благодат. Но Свещеното Писание и св.Отци на Църквата не са укрили това от нас.
За съжаление много хора извън Църквата, както и мнозина нейни членове, проявяват невежество. Те вярват, че целта на човешкия живот е, в най-добрия случай, просто нашето нравствено усъвършенстване, превръщането ни в по-добри хора. Но според Евангелието, Преданието на Църквата и св. Отци, не това е целта на нашия живот. Човек не само трябва да става по-добър, да става нравствено по-съвършен, по-справедлив, по-целомъдрен, по-внимателен. Разбира се, всичко това трябва да стане, но не това е най-важната и последна цел, за която нашият Творец и Създател ни сътвори. Коя е тази цел? Обожението – единението на човека с Бога, и то не някакво външно или чувствено, а едно дълбинно онтологично и реално единение.
Може ли човекът да бъде в единение с Бога? Може ли да бъде в общение с Него? Може ли да стане бог по благодат?
Обожението e възможно чрез нетварните божествени енергии
Според учението на Светата Библия и Отците на Църквата, в Православната Христова Църква човек може да достигне обожение, защото Божията благодат е нетварна. Бог е не само природа (същност, essence), както твърди западната „Църква“, но също е и енергия. Ако Бог бе само природа (същност) нашият съюз, нашето общение с Него нямаше да бъде възможно, тъй като Божията същност е страшна и недостижима за човека: „Не можеш да видиш лицето Ми, защото никой не може да Ме види и да остане жив“ (Изх. 33:20).
Нека споменем един съответен пример от живота. Ако докоснем гола електрическа жица, ще умрем. Обаче, ако свържем една лампа с жицата, то ние сме осветени. Ние виждаме, радваме се, подпомогнати сме от електрическата енергия, макар че не можем да докоснем нейната същност. Можем да кажем, че нещо подобно става и с нетварните енергии на Бога.
При условие, че ние можем да се съединим с Божията природа, то ние също бихме станали богове по природа. Всички биха станали богове, би се получило едно смесване, и нищо не би било фактически (всъщност) бог. Би настъпило объркване и нищо не би било богоподобно по природа. В това, накратко, вярват хората от източните религии. Например, в индуизма Бог не е лично същество, а неопределена сила, разливаща се в целия свят – в човека, животните и всички останали неща (Пантеизъм).
От друга страна, ако Бог е само Божествена същност, без Свои енергии, Той би останал един себедостатъчен Бог, откъснат и недостижим за Неговите творения.
Според православния богословски възглед, Бог е Един в Троица и Троица в Единица. Както казват св. Максим Изповедник, св. Дионисий Ареопагит и други отци, Бог е изпълнен с божествена любов, божествен ерос към Неговите творения. Чрез тази Негова безкрайна и възторжена любов, Той излиза извън Себе Си и търси да се съедини с творението Си. Това е изразено и изпълнено чрез Неговата енергия, или по-точно, чрез Неговите енергии.
Чрез Неговите нетварни енергии, Бог сътвори света и продължава да го съхранява. Той дава същност и ипостас на нашия свят със Своите творчески енергии. Той винаги съществува в природата и обгрижва вселената чрез Своите предпазващи енергии. Той просветлява човека със Своите просветляващи енергии. Той го освещава със Своите освещаващи енергии. Накрая, Той го обожва със Своите обожващи енергии затова, светия Бог навлиза в природата, света, историята и живота на хората чрез Своите нетварни енергии.
Енергиите на Бога са обожествени енергии. Без да бъдат Негова същност, те също са самият Бог. Те са Бог и следователно те обожват човека. Ако Неговите енергии не бяха божествени и нетварни, те не биха били Самия Бог. Те не биха били в състояние да ни обожват, да ни съединяват с Него. Би имало непреодолима бездна между Бога и човека. Тъй като Бог има божествени енергии, чрез които ни съединява със себе си, затова ние можем да имаме общение с Него и единение с Неговата благодат без да се идентифицираме с Бога, както би станало, ако се съединявахме Неговата същност.
И така, ние се съединяваме с Бога чрез Неговите нетварни, божествени енергии, а не чрез Неговата същност. Това е тайната на нашата Православна вяра и живот.
Западните еретици не могат да приемат това. Като рационалисти те не правят разлика между Божията същност и енергия. Те твърдят, че Бог е единствено същност и затова не могат да говорят за обожение на човека. Как човек може да бъде обожен според тях, като те приемат божествените енергии не като нетварни, а само като сътворени? Нещо повече, как нещо сътворено и откъснато от Самия Бог, обожва сътворения човек?
Те се въздържат да говорят за обожение, за да се избегне Пантеизма. Какво тогава остава като цел на човешкия живот според тях? Единствено нравственото усъвършенстване. Тъй като човек не може да бъде обожен от божествената благодат, от божествените енергии, каква тогава е целта на неговия живот? Целта е просто моралното усъвършенстване. Но нравственото съвършенство не е достатъчно за човека. За нас не е достатъчно да ставаме по-добри от преди, да вършим нравствени дела. Нашата последна цел е да се съединим със Светия Бог. Това е целта на сътворението на вселената. Това е желаната цел. Това е нашата радост, нашето щастие, нашето осъществяване.
Душата на човека, който е сътворен по образ и подобие Божии, жадува по Бога и желае да се съедини с Него. Независимо колко нравствен и колко добър е човек, колко много добри дела извършва, ако той не намира Бога и ако не се съединява с Него, то той не може да намери утеха, защото Светият Бог сам е вложил в него тази свята жажда, това божествено желание (eros), това жадуване за съюз с Него, за обожение. Човек има в себе си еротичната сила, която приема от своя Творец, за да обича истински, силно, всеотдайно, както обича неговия свят Творец, който се влюбва в Неговия свят, в Неговите създания. Човек има силата да се влюби в Бога чрез този свят еротичен акт и способността си да обича. Ако човек нямаше образа Божи в себе си, неговия стремеж към Първообраза не би бил възможен. Всеки от нас е образ на Бога и Бог е негов Първообраз. Образът търси Първообраза и само когато Го намира, получава утеха в Него.
През XIV век един западен монах, Варлаам, предизвикал сериозен катаклизъм в Църквата. Той чул, че атонските монаси говорят за обожение. Узнал, че след голяма борба, очистване от страстите и много молитви, те стават достойни да се съединяват с Бога, да приемат опитност за Бога и да достигнат виждане на Бога. Той чул, че те преживяват Нетварната светлина, която св. апостоли видели при Преображението на нашия Спасител Христос на планината Тавор.
Но Варлаам не могъл да разбере със своя еретически и рационалистичен ум истиността на божествения опит на смирените монаси и обвинил Атонците, че са заблудени, че са еретици и езичници. Не познавайки разликата между същността и нетварната енергия на Бога, той утвърждавал невъзможността да се види божествената благодат.
Тогава Божията благодат откри един велик и просветен учител на нашата Църква – атонският светец Григорий Палама, Архиепископ на Солун. С велика мъдрост и просветление от Бога, както и с личен опит, той проповядвал, мислел и учел в съгласие със Св. Писание и Св. Предание на Църквата, че светлината на Божествената благодат е нетварна, тя е божествена енергия. Той утвърждавал, че обожените хора наистина виждат тази светлина, като най-върховен и най-точен израз на обожението, и самите те могат да бъдат видени в нея. Това е славата Божия, Неговото великолепие, Светлината на Тавор, Светлината на Христовото Възкресение и на Петдесетница и светлия облак в Стария Завет. Истинска, нетварна Божия светлина, а не символична, както Варлаам и други като него погрешно вярвали.
По-късно цялата Църква на три свои Събора в Константинопол оправдала св. Григори Палама и проповядва, че живот в Христа означава не просто нравствено усъвършенстване на човека, а обожение. Това означава участие в славата Божия и виждане на Бога, на Неговата благодат, на Неговата нетварна светлина.
Ние дължим голяма благодарност на св. Григори Палама, защото с просветлението, което приел от Бога и със своя опит и богословие, той ни предаде Църковно учение и вечния опит относно обожението на човека. Християнинът не е християнин просто защото говори за Бога. Той е християнин, защото може да преживява Бога. Точно както когато истински обичаш някого и говориш с него ти се чувстваш едно с него, наслаждаваш му се – това се случва и при човешкото общение с Бога. Няма външно отношение, а едно мистично единение между Бог и човек в Св. Дух.
И до ден днешен римо-католиците твърдят, че Божествената Благодат, Божията енергия е сътворена. За съжаление, това също е едно от многото ни различия, на които трябва сериозно да се обърне внимание в богословския диалог с тях. Filioque, главенството на папата и „непогрешимостта“ не са единствените основни различия между Православната Църква и римо-католиците. Към тях спада и споменатото по-горе. Ако римо-католиците не приемат Божията благодат като нетварна, ние не можем да се помиряваме с тях, дори ако те признаят всичко останало. В крайна сметка, как ще бъде осъществено обожението, ако Божията благодат е сътворена и не е нетварна енергия на Всесветия Дух?
Предпоставки за обожението
Разбира се, св. Отци твърдят, че ние можем да достигнем обожение в Църквата. Но обожението е дар от Бога, а не нещо, което постигаме сами. Естествено ние трябва да желаем да се борим и да се подготвяме да бъдем достойни и да желаем да приемем и опазим този велик Божи дар, тъй като Бог не желае да прави нищо без наше съгласие. Въпреки това обожението е дар Божи. Ето защо, св. Отци казват, че ние от една страна „преживяваме“ обожението, а от друга – Бог „извършва“ обожението.
Можем да разграничим някои необходими предпоставки за пътя на човека към обожението.
а) Смирение
Според св. Отци първото необходимо условие за обожение е смирението. Човек не може да стъпи на пътя към обожението, да приеме божествената благодат, да стане близък на Бога, без блаженото смирение. Той се нуждае от смирение дори само за да разбере, че целта на неговия живот е обожението. Без смирение, как ще признаеш, че целта на твоя живот стои вън от теб, че тя е в Бога?
Докато човек живее егоистично, антропоцентрично, той поставя себе си като център и цел на своя живот. Той вярва, че може да самоусъвършенства, да самоопределя и само-обожава себе си. Това е духът на съвременната цивилизация, философия и политика: да създадем по-добър, по-справедлив свят, но автономно, един свят, който поставя в своя център човека, отхвърляйки Бога, без да признава, че Бог е извор на всичко добро. Това е грешката извършена от Адам, който повярва, че може да стане бог чрез своите собствени сили. Всички хуманистични вярвания от всички епохи допускат Адамовата грешка. Те не смятат общението с Бога за необходимост за съвършенството на човека.
Всичко в Православието е Теантропоцентрично, има за център Богочовека Христос. Всичко, което не е Православно – Протестантизъм, Папизъм, Масонство, Свидетели на Йехова, атеизъм – всичко вън от Православието има една и съща доминанта – центърът е човека. За нас, центърът е Христос. Затова, лесно е да станеш еретик, свидетел на Йехова, масон или нещо друго, но трудно, да станеш православен християнин. За да станеш православен християнин, ти трябва да приемеш Христос, а не себе си, за център на света.
Следователно, началото на пътя към обожението е смирението, именно да разберем, че целта на живота ни лежи не в нас, а в нашия Отец, Творец и Създател.
Освен това, ние трябва да сме смирени, за да разберем, че сме болни, изпълнени със слабости и страсти.
Този, който стъпва на пътя към обожението трябва да има постоянно смирение, за да запази себе си непрестанно по този път. Защото, ако приеме мисълта, че прави добре всичко и въздига себе си, тогава го превзема гордостта. Той губи онова, което е достигнал и се нуждае от ново начало, да бъде смирен, да види слабостта си, своята човешка болест и да не разчита на себе си. Той трябва да се уповава на Божията благодат, за да остане постоянно на пътя към обожението.
Ето защо, в житията на нашите светци, ние сме впечатлени от тяхното велико смирение. Въпреки че били много близки на Бога, сияели в Неговата светлина, вършели чудеса, източвали обилно миро, в същото време те се отнасяли към себе си без уважение, считали, че са далеч от Бога, че са най-лоши сред хората. Това велико смирение ги направило богове по благодат.
б) Подвизаването
Отците отбелязват, че обожението има етапи, започвайки с по-ниските и преминавайки към по-високите. Придобили смирение, ние започваме с покаяние и много търпение в нашата ежедневна борба в Христос, практиката на прилагане на Христовите свети заповеди, за да бъдем очистени от нашите страсти. Още повече, че св. Отци казват, че Самият Бог се открива в Своите заповеди и когато християнинът ги спазва от любов и вяра в Христос, тогава той е близък и свой на Бога.
В съгласие със св. Отци, това е първият етап на обожението което се нарича „praxis“. Това е практическо ръководство, началото на пътя към обожението.
Естествено, това съвсем не е лесно, защото борбата да изкореним страстите в нас е голяма. Много усилие се изисква, за да се очиства малко по малко нашата вътрешна, необработена нива от „тръните и камъните“ на страстите и да се култивира духовно, така че семето на Словото Божие да падне и да даде плод. Голямо и непрестанно усилие на самите нас е нужно за всичко това. Господ казва: „…царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Матей 11:12). По-нататък и св. Отци отново учат: „Пролей кръв и приеми Духа“. С други думи, ти не можеш да приемеш Св. Дух докато не отдадеш кръвта на сърцето си в борбата за очистване от страстите, в борбата за истинско и дълбоко преобразяване и за придобиване на добродетелите.
Всички добродетели са аспекти на единствената велика добродетел – любовта. Когато християнинът придобие любовта, той има всички добродетели. Любовта е онази добродетел, която прогонва причината за всяко зло и за всички страсти от човешката душа. Тази причина, според св. Отци, е себелюбието. Цялото зло в нас извира от тщестлавието, което е болна любов на някого към самия себе си. Затова нашата Църква има аскетичен характер. Без подвизаване и самоотречение не съществува духовен живот, няма борба, няма напредък. Ние изпълняваме послушания, постим, извършваме бдения, правим земни поклони и стоим прави с часове, за да се очистим от страстите си. Ако Православната Църква престане да бъде аскетична, то тя престава да бъде православна. Тя повече не помага на човека да се освободи от страстите и да стане бог по благодат.
Св. Отци на Църквата развиват велико и дълбинно антропологично учение относно душата и страстите на човека. Според отците, в душата има разумни и страстни аспекти или сили. Страстните аспекти съдържат подбуждащите и желаещите сили на душата. Разумните аспекти съдържат разумните действия на душата, т.е. мислите и помислите. Подбуждащият аспект е положително или отрицателно чувство – любов, омраза. Желаещата сила на душата е желанието за чувственост, за удоволствието, сребролюбието, чревоугодието, боготворенето на плътта, плътските страсти. Ако тези части на душата, разумните, подбуждащите и желаещите сили, не са очистени, човек не може да приеме в себе си Божията благодат. Той не може да се обожи. Разумните аспекти се очистват чрез бдителност, която е постоянна защита на ума от помислите: т.е. удържане на добрите помисли и отхвърляне на злите. Подбуждащите аспекти се очистват чрез любовта. И накрая, желаещите сили се очистват чрез трезвението. Всички те, както цяло, се очистват и освещават чрез молитвата.
в) Св. Тайнства и молитва
Христос се настанява в сърцето на човека чрез Св. Тайнства – Кръщение, Миропомазване, Покаяние, Божествена Евхаристия. Онези православни християни, които са в общение с Христа, имат Бога и Неговата Благодат в себе си и своите сърца, защото са кръстени, изповядани и приели Св. Причастие.
Обаче, страстите засенчват Божията Благодат, както пепелта покрива искрата. С упражняване в добродетелите и с молитва сърцето се очиства от тях, искрата на Божията благодат се запалва отново и вярващият чувства Христос в сърцето си, което е център на неговото същество.
Всяка молитва на Църквата помага за очистването на сърцето. Особено силна е т. нар. умна, моно-логистична молитва или както още се нарича „сърдечна“, или „Иисусова молитва“ – „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния“. Тази молитва, която през всички времена се предава в наследство на Св. Гора, има следното предимство: бидейки монологистична, т.е. от само едно изречение, тя помага да съсредоточим вниманието си лесно върху нашия ум. Чрез съсредоточаването ние вглъбяваме ума си в сърцето и внимаваме умът там да не бъде смущаван от други неща и мисли, независимо добри или лоши, но да бъде свързан единствено с Бога.
Практикуването на сърдечната молитва, която в даден момент, по Божията благодат, може да стане с времето постоянна е само по себе си наука, сакрално изкуство, което нашите църковни светци описват детайлно в техните свети писания и в разширената антология от патристични текстове, наричана „Филокалия“ (Добротолюбие).
Тази молитва помага на хората и им дарява радост. Когато християните напредват в тази молитва и в същото време живеят съгласно със светите заповеди на Христа и Църквата, тогава те стават достойни да приемат опитност в Божията благодат. Те започват да вкусват сладостта на общуването с Бога и да Го познават опитно –“вкусете и вижте, колко е благ Господ“ (Пс:33:9).
За нас православните, Бог не е една идея, нещо, за което просто мислим, говорим или четем. Той е Личност, с която ние влизаме в живо и лично общение, нещо което живеем и за Която придобиваме опитност.
Тогава ние разбираме каква велика, неизчерпаема и неизказана радост е да имаме Христос в нас и да бъдем православни християни.
От голяма помощ за християните, които са в света, сред различните житейски грижи и работи, да намерят поне няколко минути спокойствие и да практикуват тази молитва.
Разбира се всички дейности и задължения извършени със смирение и любов, според Божията воля, освещават човека. Но молитвата е необходимост. В една тиха стая (за предпочитане след духовна подготовка с приготвяне на кандилото пред иконите и горящ тамян), колкото е възможно по-далеч от шум и смущения и след период на почивка от помислите, християните могат да потопят ума в сърцето чрез произнасяне на молитвата „Господи Иисусе Хисте, Сине Божи, помилуй мене грешния“. Какъв мир и сила придобиват душите от това успокоение в Бога! Каква голяма подкрепа оказва тази молитва на душите им през целия ден, така че те остават в мир без раздразнителност или безпокойство. Тя позволява на душевните им сили да бъдат в хармония и единство.
Някои хора търсят частица духовно утешение чрез изкуствени средства на други изкушаващи и демонични места каквито са т. нар. източни религии. Те се опитват да намерят мир с външни упражнения, медитация и пр., да достигнат равновесие между тялото и душата. Грешката е, че човек в такава ситуация, опитвайки се да разруши различните помисли и материалния свят, фактически не разговаря с Бога, а монологизира (говори сам със себе си). Той завършва с антропоцентризъм и се проваля.
Преживявания на обожението
Преживяванията на обожението са пропорционални на степента на очистването на човека. Колкото повече някой е очистен от страстите, толкова повече приема опитност в Бога, вижда Бога според: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8).
Когато някой започне да се кае, да се изповядва, да плаче за греховете си, тогава той приема първите изживявания на божествената благодат. Тези изживявания са първо сълзи на покаяние, които изпълват душата с неизказана радост и дълбок мир, който следва, защото скръбта за нашите грехове се нарича „скръб, която поражда радост“, както Господ е казал в Блаженствата: „Блажени са плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат. 5:4).
По-нататък, човек напредва към по-високи етапи, като божествено просветление, с което ума е просветен и гледа на нещата, света и хората от различна перспектива.
Така, любовта на християните към Бога се усилва и се появяват други сълзи, по-висши, сълзи от любов към Бога, сълзи на божествения ерос. Няма повече сълзи за греховете му, защото той е убеден, че Бог му е простил. Тези други сълзи, които носят по-велико блаженство, щастие и мир на душата, са от по-възвишена опитност на обожение.
По-нататък, човек достига „apathia“ (безстрастие), живот без клеветнически страсти и греховна слабост. Той е спокоен спрямо всяко външно нападение, предизвикано от гордост, омраза, озлобление и плътски желания.
Това е втората степен на обожението, така наречената „theoria“.
Човек, вече очистен от страстите, е просветен от Св. Дух, осветен и обожен. „Теорuя“ означава съзерцание. „Теорuя“ на Бога означава виждане на Бога. За да съзерцава Бога, човек трябва да е обожен. Затова теорuя на Бога означава и обожение.
Когато човек е наистина напълно очистен и е предал себе си изцяло на Бога, тогава той приема най-великото (човешко) преживяване на Божията благодат. Според св. Отци, това е виждане на нетварната Божия светлина. Тази светлина се вижда от онези, които много са напреднали в обожението, малцина във всяко поколение. Божиите светии я виждат и в нея са виждани, точно както се изобразяват с ореол на иконите.
Например, в житието на Св. Василий Велики четем, че когато той се молел в килията си, другите видели, че той и неговата килия били напълно осветени в тази божия светлина, светлината на Божията благодат. В житията на мнозина свети новомъченици за нашата вяра, четем, че когато турците след ужасяващи мъчения провесвали телата им на градските площади, за да сплашат останалите християни, много пъти през нощта била виждана светлина около тях. Тя светела толкова видимо и силно, че завоевателите сами заповядвали свалянето на телата, защото това било доказателство за истинността на нашата вяра. Така, те искали да избегнат унижението пред очите на християните, които виждали, че Бог прославя Своите свети мъченици.
Благодатта на обожението запазва непокътнати телата на светците, светите мощи, които дават обилно миро и вършат чудеса. Както твърди св. Григори Палама, Божията благодат, след като се съедини с душите на светците, се настанява в техните свети тела. И не само в техните тела, но също в техните гробове, икони, църкви. Ето защо ние почитаме и целуваме, св. икони, св. мощи, гробовете, църквите на светците. Защото всички те обладават нещо от Божията благодат, което светецът е имал в душата си, благодарение на неговото единение с Бога, благодарение на неговото обожение.
Ето защо, вътре в Църквата ние се радваме на благодатта на обожението, не само с нашата душа, но също и с тялото си. Тялото, борейки се заедно с душата, със сигурност се прославя заедно с нея като храм на обитаващия в него Св. Дух.
Тази Благодат, извирайки от Светия Бог, Богочовека Христос, се излива към Богородица, светиите и идва до нас, смирените.
Със сигурност е добре да отбележим, че не всички преживявания, които християните имат, са истински преживявания на обожение или пък духовни. Мнозина са били прелъстявани от демонични или психологични преживявания. За да се избегне опасността от самоизмама и демонично влияние, всички преживявания трябва смирено да бъдат разкривани пред духовния отец, който с Божието просветление ще различи дали те са истински или не и ще упъти съответно изповядващата се душа. Общо казано, послушанието към нашия духовен отец, един от най-важните аспекти на духовния ни живот, чрез което добиваме църковен дух на ученичество в Христа и нашата узаконена борба, която ни води към единение с Бога е гарантирана.
Особено място във връзка с обожението, разбира се винаги в Църквата, заема монашеството, където монасите, осветени, се възвисяват опитно до единение с Бога.
Затова онези монаси, които участват в обожението и освещението подпомагат цялата Църква. Защото, както вярват християните, следвайки вековното Св. Предание на Църквата, борбата на монасите има положително влияние върху живота на всеки борещ се християнин в света. Така, в Православието Божият народ има голямо почитание към монашеството.
Накрая, в Църквата ние участваме в общението на светиите, имаме опита и радостта на единството с Христос. От това разбираме, че вътре в Църквата ние не сме изолирани, самодостатъчни индивиди, а едно единство, братство, братско общество, не само помежду си, но също със Божиите светци, които живеят на земята днес, или са отминали. Дори в смъртта, няма раздяла между християните, защото те всички са едно във възкресеното тяло на Христос.
Поради тази причина всяка неделя по време на всяка Св. Литургия, ние всички присъстваме в Него, заедно с ангелите и със светците от всички времена. Дори нашите отминали роднини присъстват, ако разбира се са съединени с Христос. Всички ние сме там и общуваме мистично един с друг, не външно, но в Христос.
Това е явно на Проскомидията (Prothesis) където около Агнеца Христос върху св. Дискос се поставят частици за Богородица, светците и всички живи и починали християни. След освещаването на св. Дарове, всички тези частици се изсипват в Христовата кръв.
Велика благодат на Църквата е, че ние сме нейни членове и можем да влизаме в общение не само с Бога, но и помежду си, като членове на Христовото тяло.
Самият Христос е глава на това свято тяло. Животът пък тече от Главата към тялото. Тялото, разбира се, има живи членове, но има и членове, които нямат същата жизненост и не са напълно здрави. Повечето от нас принадлежат към последната категория. Въпреки това, животът, а имено животворящата кръв идва от Самия Христос и Неговите живи членове към болните членове и малко по малко те също придобиват добро здраве и стават по-силни. Ето защо трябва да бъдем в Църквата, за да получаваме здраве и живот, тъй като отделени от Църквата нямаме възможност за възстановяване и оживяване.
Всичко това, разбира се, не се получава изведнъж. През целия си живот православният християнин трябва да се бори, за да придобива постепенно Божията благодат в Църквата, със смирение, с покаяние, с молитва, посредством св. Тайнства, за да бъде осветен и обожен.
Това, впрочем, е целта на нашия живот, великата цел! Няма значение къде точно ние я добиваме. Ценното е нашата борба, която Бог благославя изобилно сега и в бъдещия век.
Вижте целия текст на сайта pravoslavieto.com
Въпросите 