Космология на шаманите

Световно устройство

Шаманизмът предполага дуалистични възгледи, които разделят предния план на непосредствено преживяваното отсамно и задния план на отвъдното. Както тук живеят преходните растения, животни и хора, така и там, заедно с душите на умрелите живи същества, живеят и безсмъртните духовни сили, които представляват последна инстанция за всичко, случващо се на Земята.
Според универсалната вяра, която е генерално основополагаща за елементарния шаманизъм, Космосът се състои от среден, долен и горен свят. Все пак границите не навсякъде са точно маркирани, а по-скоро се припокриват и размиват една в друга според плътността на приетото разпределение на материята: тя „изтънява“ нагоре, към небето, а също и извън границите на обитаваната територия (из храсталаците, горите, блатата, пустинята и високите планини) и се „разрохква“ или напълно се „разтваря“ в преходното време на нощта, между отделните годишни времена и най-вече в новогодишната нощ — именно тогава отвъдното нахлува в настоящето, духовете и божествата витаят и се разхождат наоколо, като улесняват — както впрочем и „навън“, в степта, пустинята или леса — контактите с тях, подбудени от добри намерения или зли помисли.

В по-тесния етнически или териториален обхват, през деня или в определения сезон материалното изглежда плътно затворено; според етноцентричната оптика сътвореният свят достига своя завършен апогей в централния земен ареал, където е възникнало и продължава да живее собственото племе; тук отсамната неразмекната твърдост достига най-голямата си плътност и най-съвършеното свое изграждане. Затова — като се абстрахираме от преходните времена — в тази област възможните пътища към отвъдното са постоянно „отворените“ места: извори, езера, скални процепи или пещери, както и високо издигащите се „свързващи оси“ — стари големи дървета или самотни високи възвишения и планини. По тези места — или респ. през тях — хората и духовете (например тези на прадедите) могат безпрепятствено да преминават от единия в другия свят.
Народите от Централна и Югоизточна Азия притежавали по-диференцирана картина за света, предизвикана именно от многопосочните влияния на висшите култури, на които били изложени. Макар и различно оформена в отделните свои черти, тя се припокривала значително в основните си структури.
Земята представлявала кръгла плоскост, обградена от Световния океан, представен като широка река — или като планински пръстен — „световната, космическата планина“. Част от племената — например пастирите номади — си представяли небето като гигантска и силно опъната шатра, съшита от множество парчета, а Млечния път — като видим основен шев. За други племена небето било огромен и твърд купол. Той стъпвал на земната периферия, но не бил твърдо свързан със земята, а периодично се надигал и спадал, защото през определени периоди ветровете и бурите нахлували в земния свят, а прелетните птици отлитали през есента навън и през пролетта се завръщали обратно. Представяли си звездите като дупки в небесния свод, през които до земята достигали лъчите от осветения горен свят и — в зависимост от посоката — нахлували топли или студени ветрове. Поради своето централно разположение особено значение имала Полярната звезда.

Някои я разглеждали като гигантски космически гвоздей, на който висял целият небесен покрив, други — като отвор, през който преминавала невидима за човешкото око дървена или метална „космическа ос“ или „космическо дърво“ (най-често иглолистно), чиито корени се спускали дълбоко в подземния свят и стволът му пробивал земята в центъра или в „пъпа“, свързвайки по този начин горния, средния и долния свят. Предполагали, че подвижните и очевидно обикалящи около Полярната звезда звезди и съзвездия, както например Голямата мечка, са свързани чрез невидими нишки с горната част на оста (или дървото) и просто са впрегнати там като северни елени или коне.

За шаманите и духовете космическата ос или космическото дърво представлявали идеалната „съобщителна връзка“ между световете поради нейната директност. Други си представяли небето като понесено от централна „космическа планина“, върхът на която навлизал в горния свят отново през Полярната звезда. В горната си част той бил притъпен като широко плато, където се разполагали раят, изворът на безсмъртието (или млечно море) и небесната част на „космическото дърво“ — понякога това място представлявало седалището на божествата. В много случаи различавали не три, а седем или девет свята — следователно по три или четири в горния и долния свят. Тогава „космическото дърво“ притежавало по няколко етажа (според вида на бора или смърча), а „космическата планина“ имала три, четири или повече на брой тераси.

Топография на отвъдното

Почти всекиму било известно в най-общи черти, че Космосът бил построен на три (или повече) подземни, земни и надземни етажи, свързани с „космическа ос“ или „космическо дърво“, идващо от долния и проникващо през Полярната звезда в горния свят; известно било и съществуването на божества и духовни сили от най-различно естество; всичко това било част от общите представи. Но шаманите, които трябвало да се придвижват до отвъдното, за да изпълняват успешно своите задачи, се нуждаели за тази цел от детайлни познания.
Наистина духовете разполагали с широк радиус на действие в човешкото пространство и време, но много често те притежавали и определени области в отвъдното, представляващи истинските им обиталища, където се чувствали „като у дома си“. Шаманът трябвало да познава някои от тях, за да ги намира, както и други, за да ги избягва — защото там пък могли да го застрашават определени опасности.

Отделни духове, с които искал да осъществи контакт, живеели в средния свят, по горното или долното течение на някои реки, в далечни и труднодостъпни планини, в скрити от човешкия поглед пропасти или в непроходимите гъсталаци на огромни гори: едните в самотни шатри или хижи, другите в села с характерно разположение, градеж и дори цвят. Повечето се явявали в свой собствен и предпочитан образ: всички говорели общи или специфични „духовни езици“, които шаманът трябвало да познава, за да умее да се разбира с тях. Според фонетичното звучене по-често се употребявали подсвирквания, а в по-редки случаи духовете ползвали човешкия език, прилагайки особени и разбираеми единствено за шамана метафори. В комуникацията между шамани и духове при ескимосите от племето на ангмасалите за „лед“ използвали думата „водна козина“, за „морско куче“ — „дар“, за „моят баща“ — „моят произход“; самото понятие „шаман“ описвали като „Онзи, който е наполовина невидим“.

Действително отправилият се към подземния свят шаман, могъл да разчита на съответното подробно познаване на мястото от своите духове, но без необходимото собствено познание би се оставил сляпо в тяхна зависимост и подчинение. Първата негова стъпка била правилният избор на мястото за слизане. То се определяло според разположението на желаната цел, която шаманът желаел по обясними причини да достигне бързо и без всякакви рискове. Именно по тази причина той се нуждаел от точни познания за географията и топографията на отвъдния подземен свят. Трябвало да знае къде води изпречилата се пред него река, дали да я следва по или срещу течението, или да я прекоси; да определи значението на някое самотно дърво или скалист участък — като ориентир или специфична опасност; дали да пие вода от някой извор и дали определено явление предвещава добро или зло.
Обикновено той се срещал с духовете по предварително известни тайни пътечки, използвани единствено от тях — както пътеките на животните. Според тунгуската космология пътеките били „нощни“, „обедни“, „западни“, „южни“, „горни“ и „долни“. За да се осъществи контакт с духове, отговорни за определена болест, шаманът бил длъжен да познава пътеките им и да ги следва сигурно, без да се отклонява.
Също толкова познато трябвало да бъде за него и царството на мъртвите, където той бил длъжен да придружава душите на умрелите, да измоли от прадедите детски души или някаква друга помощ. Пътят нататък бил труден и изпълнен с опасности, защото минавал през пустинята на подземния свят, през голи степи, ледена пустош или непроходими гори, покрай биваците на злонамерени духове и обиталищата на чудовищни канибали, по каменисти високопланински пътеки, а накрая пресичал и подземната река. За него също така било задължително да познава особените места за незабавно въплъщение на детските души — „центровете на детския зародиш“, — особено ако те били извън царството на мъртвите или небесното царство. Никои народи вярвали, че тези центрове са в изворите на голямата река, край която живеели; други смятали, че са разположени в недрата на някоя планина, в езера, морета или сред клоните на „космическото дърво“. Все пак правилния път познавал единствено шаманът. В качеството си на лекар той трябвало да знае в отвъдния свят всички скривалища за душите на особено застрашени и следователно болнави или хронично засегнати хора (и преди всичко малки деца) — места, служещи за резиденции на духовете, където шаманът би могъл да довери защитата на душите.
В този смисъл съществували т. нар. шамански територии — определени подземни местности, които от незапомнени времена се предавали от един шаман на следващия. Те били достъпни само по единствен специален път, познат само на шамана и държан от него в тайна. Например според нанайските вярвания на границата на шаманската територия били забити три свещени върлини, нещо като защитна порта, където избрани духове стоели на пост и бдително наблюдавали да не се вмъкне чуждо същество — дух или шаман. След това обаче пътят се разклонявал на безброй пътечки, водещи към всички кътчета на територията. И там, както и на земята, имало хълмове, водоеми, долини, пропасти и бездни, а също и къща с няколко на брой — седем или девет — помещения, където шаманът подслонявал особено застрашени души. Други пък „складирал“ под дървета, хълмове, в извори или на други защитени места от територията: в случай на необходимост той допълнително оставял душите под закрилата на един или повече духове. При смърт на шамана неговите духове помощници се оттегляли на тази негова територия и се заравяли в земята или се скривили под тревата — там, подобно на какавиди, изчаквали появата на новия кандидат-шаман, за да се „излюпят“ отново и да се присъединят към него.

автор: Клаус Мюлер, „Шаманизъм“

Реклама